Урок 1
 До кризата в учебниците по икономика се твърдеше, че когато номиналната лихва на централните банки се намали до 0%, паричната политика престава да бъде ефективна и в ръцете на властта остават само бюджетни и данъчни инструменти. Това е т.нар. „капан на ликвидността".
Сега е ясно, че банките могат да продължат стимулиращата си парична политика и след като равнищата на лихвата достигнат на практика 0%. Така постъпиха и ФЕД на САЩ и централните банка на Великобритания и Япония. Появи се политиката на „количествените улеснения" - покупката от страна на банките на различни активи. Тези покупки не водят до намаляването на краткосрочните лихвени ставки, но повишават ликвидността и влияят на дългосрочните лихвени равнища.
И второ, възникна феномен, който ФЕД неудачно нарече „кредитни улеснения" - централните банки се намесиха в работата на пазарите, претърпели финансов крах.
ФЕД излезе на пазара и закупи ценни книжа в големи размери. Така, спасявайки ипотечния пазар, резервът се превърна от кредитор от последна инстанция в маркет-мейкър от последна инстанция, което е много важна функция. В разгара на кризата се направиха опити да се пресметне, колко да бъдат количествените улеснения във всеки даден момент, каква е готовността да се купуват активи? Разчетите, основани на правилото на Тейлър, показваха, че основната лихва на ФЕД трябваше да бъде минус 5%. По този начин нашите знания се обогатиха с това, какво може да направи централната банка, когато лихвата е 0%.
Урок 2
Особено важно е да имаме силна и устойчива финансова система, това го знаят всички. Но да знаеш нещо и да го направиш са различни неща. Защо финансовата система е толкова важна? Това може да се научи от прекрасната книга на Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф „Този път е различно". Работейки в МВФ, често в отговор на предупрежденията за грозящи ни кризи, ми се налагаше да чувам: „Този път всичко е различно", или във варианта на Израел и Русия: „ В нашата страна нещата стоят иначе".
Ако и вие чуете подобни фрази, бъдете нащрек. Защото няма друга икономика, икономическите закони и правила са еднакви за целия свят. Няма специални правила за отделните страни. Затова винаги трябва да се помни, че в никакъв случай не трябва да се допускат проблеми във финансовата система. Както показаха Райнхарт и Рогоф, ако цикличният икономически спад се съпровожда от финансова криза, то неговите последствия ще бъдат много по-дълбоки и дългосрочни.
Австралия, Канада, Китай, Израел, Република Корея, Норвегия, Сингапур успяха бързо да се оправят от кризата, защото техните финансови системи не пострадаха в такава степен като тези на САЩ и Европа.
Урок 3
В хода на кризата се появи необходимост от пруденциален надзор. Какво е това? Общоприето определение засега не съществува, но е ясно, че става дума за два елемента на такъв надзор, които регулират финансовата система като цяло и че той следи за системни събития. Няма по-добър пример, доказващ необходимостта от такъв контрол, от случая с Lehman Brothers.
По американските стандарти тази банка бе сравнително неголяма, затова нейният фалит на пръв поглед не би трябвало да предизвика големи проблеми. Но когато банката рухна, започна колапс на финансовите пазари и то не само в САЩ, а и в целия свят. Изясни се, че макар и не особено голяма, тази банка има важно място в глобалния пазар на опции.
Банкрутът на Lehman Brothers предизвика паника подобно на тази от 30-те години на миналия век. Ако истинската роля на Lehman Brothers бе известна, може би по-точно биха се оценили последствията от нейното изчезване и щеше да си струва да се помисли, дали банката трябва да се остави да фалира. Инструментите на макропруденциаления надзор сега едва се формулират. Но е ясно, че на първо място е необходима аналитична мощност, която ще позволи да се предупреждават политиците и обществото за критични ситуации.
Урок 4
Една от жертвите на кризата стана принципът на „почистването", който много години прилагаше ФЕД. Той се състои в това, да се изчака, когато балонът се спука, а след това „да се почисти" от последствията на това събитие. Този принцип се роди по време на бума от 90-те години на миналия век.
През 1996 г. Алън Гринспейн заяви, че фондовият пазар на САЩ (тогава индексът Дау Джонс бе 6400 пункта) е „нерационално прегрят". Но пазарът, преустановявайки растежа си за два дни, подскочи след това с 1000 пункта. А ФЕД ги похвалиха след това, че пазарният бум не бе прекратен.
След кризата с дотком компаниите през 2000 г., принципът на изчистването проработи отлично.
Но сега очевидно, дискусията за това трябваше ли балонът да се надува до спукване, вече не е уместна. Сега вече трябва говорим за макропруденциален контрол, за съчетаване на традиционната лихвена политика с допълнителни мерки за регулиране на пазара.
Урок 5
Отношението към централните банки, като към кредитор от последна инстанция, има дълга история. И именно такава роля играеха много банки и в тази криза. Тази роля е много ясна, когато става дума за криза на ликвидността, и не много ясна, когато се отнася до криза на платежоспособността. Разликата при втория случай е в това, че спасяването на „давещите се" става за сметка на данъкоплатците.
В някои случаи кризата позволява на правителствата и централните банки да спечелят от паническата разпродажба на активи, но по-често се стига до увеличаване на дългосрочната задлъжнялост на държавите. При вземането на решенията възниква и моралният проблем „да спасим банките, които са твърде големи, за да рухнат".
В идеалната ситуация финансовият регулатор би трябвало да позволи на всяка кредитна институция да фалира. Но когато става дума за глобални финансови организации, нещата не са така прости. Когато работех в МВФ, ми се налагаше по време на азиатската криза през 1997 г. да слушам съвети, че Корея не трябва да се спасява, защото ще стане лош пример за останалите и трябва да се даде урок. Но на кого да се даде урок? На няколко хиляди високопоставени чиновници от 200 страни по света и на техните централни банки? Да се даде урок за следващите политически избори?
А от друга страна, ставаше дума за десетки милиони корейци! Когато се взема решение за спасяването на финансова институция, или даже държава, винаги стои дилемата за моралния риск. Това е много тежък избор. И трябва да се настрои системата така, че необходимостта от такъв избор да бъде минимална.
Урок 6
Кризата за поред път показа значението на това, което ние и преди знаехме. Страни, които се управляват нормално, в нормално време, са по-добре подготвени за кризи и по-леко се справят с тях. Правилата на това нормално управление вече много години се препоръчват от МВФ - бюджетна дисциплина, парична и финансова стабилност, структурни реформи насочени към икономически растеж, разпределение на благосъстоянието сред всички слоеве на обществото. Много прости правила. Но е трудно да се изпълняват, когато всичко ти се струва прекрасно и популисткият натиск е силен. А за тяхното пренебрегване се налага всички да плащаме висока цена.
Урок 7
 Обобщавайки казаното, може да се направи извод, че най-добрата парична политика си остава гъвкаво отношение към инфлацията. Централната банка е длъжна да се стреми към стабилни цени, към поддържането на другите важни цели на икономическата политика - ръст на БВП, заетост.
Но трябва тази стабилност на цените в средносрочна перспектива да е осигурена от стабилността и ефективността на цялата финансова система. Това не е нещо ново, централните банки провеждаха такава политика и преди кризата и по време на нея.
И няма никакви причини тя да се променя сега, независимо от уроците, които обсъждаме. По-скоро сега ние научихме за нови и по-добри способи за нейното прилагане.
Урок 8
По време на кризата на централните банки и на много политици се наложи да вземат решения, които никога преди това не са мислили, че могат да приемат. Много често това бяха решения, които те биха предпочели да не вземат.
Затова последният урок, който ние научихме от кризата, е „Никога не казвай никога".

Статията е преведена с незначителни съкращения от в."Московские новости " и е основана на лекция, изнесена в Москва на 8 юли т.г.
Авторът е бил зам.-директор на МВФ, а сега е управител на Националната банка на Израел.