New York Times
Европейският валутен съюз, основата на еврото, започна с една голяма илюзия. От едната страна бяха държави като Австрия, Финландия, Германия и Холандия, чиито валути постоянно бяха поскъпвали както в Европа, така и по целия свят, а от другата – Белгия, Франция, Гърция, Италия, Португалия и Испания, чиито валути непрекъснато са поевтинявали. Въпреки това съюзът беше създаден като универсална структура. В резултат на това някои страни трябваше да използват креативно счетоводство, за да покрият критериите за прием, а Гърция, както отдавна е известно, дори стигна дотам, че фалшифицира данните за държавния дълг и дефицит.
Надеждите на оптимистите
Германия и други „еврооптимисти“ се надяваха, че въвеждането на обща валута и глобалната икономическа конкурентоспособност, която тя ще предизвика, бързо ще доведе до стремително икономическо и социално модернизиране в страните членки. Но стана обратното. Вместо да дръпнат изоставащите държави напред, ниските лихвени проценти на Европейската централна банка изкушиха домакинствата и правителствата, най-вече в южната част на еврозоната, да водят лекомислено бюджетната си политика и да потребяват прекалено. Гръцката криза е само първият от няколко труса в резултат на първородния грях на еврото.
Макар че никой не иска да го каже все още, решението е ясно – единственият начин да се избегнат още поражения за глобалната икономика е Германия да поведе стабилните като нея държави извън еврото към едно ново и по-силно валутно обединение.
Понятието за обособена икономика на еврозоната е неправилно. За разлика от северните им съседки страните в южната половина на зоната трудно пласират боновете си, емитирани с цел да финансират държавния си дълг, сред международните капиталови инвеститори. Нито пък тези страни са конкурентоспособни в глобалната икономика, както показват и големите им търговски дефицити. Тези проблеми само се утежняват от членството в евросъюза. Ако Гърция беше извън еврозоната например, можеше да девалвира валутата си, за да я направи по-конкурентоспособна, а дългът й в чужда валута можеше да се предоговори на международна конференция.
Алтернативата на срива
Вместо това фискалните структури на еврозоната принуждават страната да съкрати обществените си разходи и да намали заплатите на правителствените служители – действия, които може да тикнат Гърция в дълбока депресия и още повече да подкопаят и без това слабата й международна кредитна позиция. Алтернативата на този срив - другите членове на еврозоната да поемат изплащането на дълга й, не е по-добра. Ако това стане, ще послужи като послание за други задлъжнели държави, че може да не правят никакви усилия сами, а да разчитат на външна помощ. Страните кредиторки ще изнемощеят. Накратко, еврото върви към срив.
Въпреки забраната за спасявания във валутното обединение миналата седмица страните от еврозоната се договориха да осигурят пакет за икономическо облекчение на Гърция, ако не бъде намерено друго решение през следващите няколко месеца. Планът не само че подрива едно от основните основания за еврото – континентална фискална дисциплина - но и според постановление от 1993 г. на Германския федерален съд ще наруши и учредителния договор на валутното обединение и следователно ще позволи на държави членки да се оттеглят.
Ако Германия реши да се възползва от тази възможност и да се оттегли от еврообединението, няма да е единствената. Същите съображения може да изкушат и Австрия, Финландия и Холандия, а може би и Франция, да изоставят силно задлъжнелите страни и да се присъединят към Германия в един нов, стабилен блок, може би дори с нова обща валута. Това няма да е толкова трудно, колкото вероятно звучи – еврозоната вече е разделена между тези две групи, а илюзията, че са обединени, предизвика неописуеми икономически усложнения.
Последователна парична политика
Един блок със силна валута може да изпълни първоначалната цел на еврото. Без да трябва да се тревожи за изоставащите държави, обединението ще може да следва една надеждна и последователна парична политика, която ще накара членуващите правителства постепенно да намалят държавния си дълг. Цялата европейска икономика ще просперира.
А САЩ ще спечелят съюзник в лицето на всяка бъдеща реорганизация на световната валутна система и глобалната икономика. Нещо повече – в случай че САЩ не успеят да наложат политически приложима стратегия за намаляване на собствения си дълг и не променят нулевите си лихвени проценти, новото, по-мощно евро лесно ще може да заеме ролята на долара като глобално валутно убежище. Това не непременно е в интерес на всички.
Макар че Европа може да спечели в дългосрочен план, изоставянето на долара ще предизвика глобална икономическа нестабилност, която ще порази еднакво както държавите с излишък, така и задлъжнелите страни. Но при положение, че САЩ скоро няма да намалят дълга си, възможността за катастрофален срив на доверието в долара не може да се пренебрегне. Най-малкото по-добре е да има солидна валута, на която може да се разчита при нужда, към която да се обърнат глобалните инвеститори.
Еврото, каквото е понастоящем, не може да бъде такава валута. Но едно стабилно, възродено евро, би могло.