На 5 ноември 1991 г. медийният магнат Робърт Максуел пада от палубата на 4-етажната си яхта край Канарските острови при мистериозни обстоятелства. Британският издател изгради международна комуникационна империя със завидно влияние. Поеманите финансови рискове, милиардните дългове и разкритията, че е ограбил милиони от пенсионните фондове на компаниите си вече бяха очернили репутацията му. И се стига до, каквато е официалната версия, самоубийство.
Когато яхтата на Робърт Максуел - Капитан Боб - отплава от Ню Йорк в началото на март 1991 г., той изглежда в зенита на своята сила и влияние. С приблизително състояние от 1-2 милиарда долара британският издател беше в града, за да завърши покупката на най-стария американски таблоид New York Daily News и по този начин да осъществи мечтата си да застане редом до най-големия си съперник в световния медиен пазар - Рупърт Мърдок. През следващите дни и седмици самозваният Робърт Максуел или "Боб Максът" ("Bob the Max") се наслаждава на моментите на триумф докрай: забавлявайки нюйоркските глитерати на борда на "Лейди Гислейн" (Lady Ghislaine, на името на дъщеря му), шегувайки се с елита на Вашингтон на годишната вечеря на Gridiron (обединение на футболни клубове в Северна Америка) и заставайки до (вече покойния) ген. Колин Пауъл на парад по посрещането на американските войски след победата им във войната в Персийския залив, пише Робърт Филпот в The Times of Israel.
Само месеци преди смъртта си.
България също познава Робърт Максуел. Поне онази България от 80-те години на миналия век.
Как Ян Хох се превърна в Иън Робърт Максуел
Името му е Иън Робърт Максуел, но всъщност Ян Лудвик Хох, (роден на 10 юни 1923 г. в село Слатинске Доли, Чехословакия, днес част от Солотвино, Украйна.) Почти цялото еврейско семейство на младия Хох, живеещо в Чехословакия и Будапеща, загива в нацисткия Холокост, но той успява да си проправи път първо във Франция, а след това във Великобритания, където става офицер от британската армия и участва в инвазията в Нормандия. По това време променя името си на Иън Робърт Максуел, пише в Енциклопедия Британика.
"Много е трудно да се сетя за някой през 20-и век, който е отишъл толкова далеч от корените си, както Максуел." Това казва в интервю пред Робърт Филпот Джон Престън, автор на книгата "Падане: Мистерията на Робърт Максуел", излязла от печат на 4 февруари 2021 г. Тези корени са в малкия град Солотвино в провинция Рутения (тогава част от Чехословакия), където през юни 1923 г. Максуел става първото от деветте деца на Мехел и Чанка Хох. Антисемитизмът беше широко разпространен и семейството живееше в ужасяваща бедност. Домът представляваше дървена барака с две стаи с глинени подове и тоалетна отзад; през зимата две деца споделят един чифт обувки.
След като напуска родното си място, вече тийнейджър, Ян се присъединява към антинацистката съпротива, но е заловен, обвинен в шпионаж и осъден на смърт. По-късно Максуел твърди, че е успял да избяга "сравнително лесно", след като е надвил едноръкия пазач, докато го транспортират към съда. Криейки се под мост, разказва той по-късно, на помощ му дошла циганка, която го освободила от белезниците.
Робърт Максуел разговаря с полицай на влизане в парламента, октомври 1964 г.
Снимка: Getty ImagesУспява да се добере до Франция, но в Холокоста губи родителите си, четиримата си братя и сестри и по-голямата част от голямото си семейство.
По-късно е евакуиран във Великобритания, където се присъединява към армията под името Айвън дьо Морие. Воюва в Нормандия, среща жена си - студентка в Сорбоната - и печели Военния кръст за героизъм на холандско-германската граница; кръстът е "закован" на гърдите му от фелдмаршал (Бърнард Лоу) Монтгомъри.
До 23-годишна възраст сменя името си четири пъти. Владеещ френски, немски, английски, чешки, румънски и идиш, през октомври 1944 г. е изпратен в Париж, за да събере разузнавателна информация за опасно комунистическо въстание. След края на войната той е изпратен в Германия и в руините на Берлин шпионира за британското разузнаване. Предприема "екскурзии" под прикритие до Чехословакия, които ще продължат през 40-те и 50-те години на миналия век.
Берлин и връзките на Максуел с британските тайни служби поставят основите на медийната му империя. Във връзка с работата си за британските военни Максуел се запознава с Фердинанд Шпрингер, собственик на издателството Springer-Verlag. Компанията, тогава най-голям издател на научно-техническа литература и списания в света, разполагала с натрупан материал и нетърпелива публика от международни учени, които не били в състояние да се доберат до нея през цялата война. От това в края на войната се възползва Максуел, който се захваща с изгодна търговия с академични и научни трудове.
Връзките със Springer му помагат да се наложи на пазара.
И обратно във Великобритания - там успява да придобие контролен пакет върху издателство, което преименува на Pergamon Press Ltd. през 1951 г. До 60-те години компанията е основен издател на списания за търговия, научно-технически книги и извършва няколко малки придобивания в издателската индустрия. Максуел също така се занимава с политика, като става член на парламента от лейбъристите (1964-1970).
След пробива следва възход
След няколко корпоративни битки, фокусирани върху сенчести сделки, Максуел временно губи контрол над Pergamon (1969-1974), но отново печели контрола и подмладява компанията.
През 1981 г. той получава контрол над водещия печатарски концерн в страната - British Printing Corp., съживява западналото си имущество и го препродава на неговите мениджъри през 1987 г.
През 1984 г. Максуел купува групата Mirror Group, издател на шест вестника, включително пускащият сензации таблоид Daily Mirror. Сделката с Reed International е на стойност 113 милиона паунда и приключва на 13 юни с.г. Тиражът му тогава отстъпва само на The Sun. С тази покупка Максуел поставя началото на титаничната си борба с Рупърт Мърдок.
Амбицията му винаги е била да стане собственик на национален вестник; тя се реализира 16 години след първия му сблъсък - неуспешната оферта за News of the World.
През 1989 г. Максуел накланя везните на Maxwell Communications към Съединените щати, купувайки езиковото издателство Berlitz International, книгоиздателството Macmillan и Официалния гид на авиокомпаниите Official Airline Guides.
През 1990 г. Максуел стартира The European (Европеецът), базиран в Лондон англоезичен седмичник, който се разпространява из цяла Европа.
През 1991 г. придобива изпадналият във финансово затруднение New York Daily News и става героят от първа страница.
Финансовата империя обаче се разклаща. Дълговете надвишават печалбите. Той продава част от Pergamon и пуска акции на Mirror Group Newspapers. Тайно изтегля около 1,2 милиарда долара от две от водещите си публични компании и от пенсионните фондове за служители в опит да предпази империята си от срив.
"В много отношения Максуел беше брилянтен бизнесмен", казва Престън. "Той стана най-големият и най-успешният издател на научни списания в света през 50-те години и това не се случи случайно.
Но това, което Престън определя като склонност на Максуел да се бори "ниско и мръсно", също е било очевидно, пише Робърт Филпот. През 1955 г., например, се разкрива, че той е отнел активи от един от основните си бизнеси (обричайки го) - прехвърляйки заеми, взети от негово име, за да подкрепи други части от зараждащата се империя. Той използва една част от своята империя, за да поддържа друга. Това вбесява кредитори, които се свързват със Службата по несъстоятелността на Обединеното кралство. Семето беше посято и така се зароди омразата и страха на Максуел, останала през целия му живот, към британския естаблишмънт и чувството, че трябва да го държи под контрол.
Десетилетие по-късно Максуел, вече собственик на футболен клуб и на най-голямата печатница в Европа, най-накрая постигна целта, която му се изплъзваше през последните 15 години: закупуването на национален вестник. Не поради липса на опит - през 1968 г. той се опита да купи News of the World, най-продаваният неделен вестник във Великобритания; през 1969 г. The Sun; и през 1981 г. The Times. Във всеки случай обаче е побеждаван от Рупърт Мърдок.
Битката за News of the World беше особено грозна: в редакционна статия бе написано, че "не би било добре г-н Максуел, бивш Ян Лудвиг Хох, да получи контрол над този вестник... Това е британски вестник, управляван от британски хора. Нека да остане така."
На 2 януари 1969 г. акционерите гласуваха за това дали да приемат сделка за размяна на акции с компанията на Мърдок, News Ltd, или да одобрят офертата от 34 милиона паунда за поглъщане от Pergamon Press на Максуел. Вотът беше в полза на Мърдок.
Самият Мърдок, когото Престън интервюира за книгата си, си спомня: "Можех да помириша, че заведението не го пуска да влезе."
Съперниците Робърт Максуел, (изправен вляво) и Рупърт Мърдок (в средата) очакват гласуване на офертите им за вестник News Of The World по време на събрание на акционерите в Лондон, 2 януари 1969 г.
Снимка: Getty ImagesМаксуел и политиката
Пред приятели е Робърт Максуел е казвал: "Реших да стана министър-председател". През 1959 г. той започва сериозно политическата си кариера, като става кандидат за Бъкингам от лейбъристите. Спечелва мястото, когато лейбъристкото правителство идва на власт на общите избори през 1964 г. и го задържа до 1970 г. Отношенията му с Камарата на общините, като се има предвид проявяваното във висока степен своеволие, бяха предвидимо хладни, отбелязва The Guardian в обзор за живота му след неговата смърт. Ставайки председател на Комисията за освежаване (почивки и заведения за депутатите) на Камарата на общините през 1967 г., той се сблъсква със загуба от 33 000 паунда за предходната година и банков овърдрафт от 61 000 паунда. Тогава наема професионални съветници, разпродава запасите от вино, за да събере пари и приватизира алкохола - това са по-скоро лични характеристики, отколкото социалистически постъпки, отбелязва британското издание. Максуел не генерира печалбите, на които се надява, и след разногласия с други членове на Комисията подава оставка през април 1969 г. След като губи парламентарното си място през 1970 г., той се бори два пъти за лейбъристите в Бъкингам през февруари и октомври 1974 г., но политическата му кариера, за разлика от бизнес кариерата, не се издига от пепелта, оставяйки голямата му енергия да се насочи към вестници и издателска дейност.
Винаги е имало нещо доста нелепо в постоянната нужда на Максуел да се доказва. Той е критикуван и подиграван за подлизурството му към сатрапите на Източна Европа, където Pergamon е правил бизнес от края на четиридесетте. Той публикува речите на (Густав) Хусак, (Янош) Кадар, (Николае) Чаушеску, (Леонид) Брежнев, (Юрий) Андропов и (Константин) Черненко.
През 1981 г. В поредицата "Световни лидери" Pergamon издава биография и избрани произведения и на Тодор Живков.
В интервю за списание Playboy Максуел на практика твърди, че той, преди всички останали, е бил отговорен за убеждаването на израелския премиер Ицхак Шамир да прояви сдържаност пред атаките на Саддам Хюсеин по време на войната в Персийския залив. На въпрос дали е по-властен от повечето политици, бившият депутат от лейбъристите отговаря: "Да, с изключение на двамата или трима на най-високи позиции в една администрация".
Богомил К. Аврамов-Хеми отбелязва в своя блог, че спасявайки знаменития Daily Mirror от финансов крах, Максуел всъщност спасява съществуването на лейбъристката партия, а върху нейната сплотеност е заложила Русия.
Максуел: Нагоре и надолу към помръкващата слава
Придобиването на Mirror Group през 1984 г. бележи началото на най-завладяващия период в кариерата на Максуел, през който рядко излизаше извън заглавията. Максуел се опита да реши проблема с глада в Етиопия, той "спаси" Игрите на Британската общност (за които по-късно беше установено, че са изпаднали в неплатежоспособност), покровителства Нийл Кинок (член на Камарата на лордовете) и други лейбъристки политици, съди британското сатирично писание Private Eye (успешно) за предполагането, че е опитал за да си купи благородническа титла, пусна първия британски 24-часов вестник (London Daily News), лансира The European.
Превзема Америка по-скоро тайно, отколкото с щурм, придобивайки престижния издателски бизнес на Macmillan Inc. и Official Airline Guides, а по-късно и New York Daily News. Неговата много прехвалена амбиция отпреди няколко години - (пише The Guardian през 1991 г.) да изгради бизнес империя в областта на медиите и комуникациите, която да бъде сравнима с една от седемте големи мултинационални компании, които доминират на световния петролен пазар - се провали поради излишък от апетит. Въпреки че Максуел често твърди, че неговата глобална стратегия е базирана на акции, а не на дълг като тази на Рупърт Мърдок, докато цената на акциите на Maxwell Communications Corporation започна да се понижава през 1990 г. През тази година (1991-а) натискът започва да се засилва, с критики в документален филм на BBC Panorama (който неизбежно породи дела за клевета), повтарящи едно решение на инспекторите на Министерството на търговията и индустрията (Department of Trade and Industry - DTI) на САЩ от 1970 г. Максуел беше приложил стария си трик за използване на транзакции между компаниите си, регистрирани в данъчни убежища като Лихтенщайн и Гибралтар, и Maxwell Communications Corporation, за да повиши цената на акциите на Maxwell Communications Corporation, припомня The Guardian.
"Въпреки признатите способности и енергия на г-н Максуел, според нас той не е човек, на когото може да се разчита, за да упражнява надлежно управление на публична компания." Тези думи са от заключението на междинния доклад от двама инспектори от DTI. 1970-а преследва Максуел до края на неговата бизнес кариера. Години по-късно, когато повечето хора бяха забравили подробностите, той щеше да твърди в интервюта, че съдия го е освободил от всички обвинения, което не беше истина, пише The Guardian.
Наред с проблемите в бизнеса, Максуел и неговите всекидневници са подложени на силен обществен натиск заради нападките срещу Кралския двор, публикувани компромати и скандални разследвания за частния живот на високопоставени лица. Обществената съпротива е толкова силна, че вестниците от групата Mirror са принудени да се променят.
Финансовият крах
Банкери и одитори не оставят Максуел на мира. Пътят към финансовия му крах започва през 1988 г., когато купува американското издателство Macmillan за 2,6 милиарда долара - приблизително 1 милиард долара повече, отколкото дори самите директори на компанията смятаха, че струва. За да финансира покупките, Максуел взима заем от 44 различни банки, както и синдикирани заеми. New York Daily News, за който Максуел се надява да подобри имиджа му в САЩ, се оказва разочарование. Финансовото му състояние било толкова тежко, че собствениците му платили на Максуел 60 милиона долара, за да се отърват от него.
"Той отчаяно искаше да докаже, че е на същата сцена, на която е и Мърдок и че е също толкова силен нападател", казва Престън. Самият Мърдок казва пред Престън, че смята Максуел за нищо повече от "мошеник" и "пълен шут".
Докато икономическият балон през 80-те години на миналия век се спука и лихвените проценти скочиха, Максуел отчаяно жонглира с милиони, за да поддържа натоварената си с дългове империя и да подкрепи потъващата цена на акциите й, включително и на коронното бижу Pergamon Press. Това го кара да се потопи все повече в пенсионните фондове на своите компании. Дълговете му надхвърлят 1 милиард долара през есента на 1991 г. и банките настояват да си върнат парите. Максуел е близо до физически и психологически срив.
Шокът се превръща в гняв само за седмици, когато е открита дупка от 460 милиона паунда в пенсионните фондове на неговите компании. Кредитополучател с невъобразими мащаби, той незаконно придобива средствата, за да подкрепи своята империя, която беше на ръба на краха. Заглавия като Човекът, който спаси Mirror, бяха бързо заменени от Максуел: Разбойникът.
Робърт Максуел държи броя на Дейли Мирър от 28 септември 1984 г., на заглавната страница, на който се пита: „Може ли Великобритания да работи?“
Снимка: Getty ImagesСтрадащ от безсъние, депресия и влошено здраве, той прекарва нощите си в хазартни игри в лондонските казина или се затваря в себе си с китайска храна за вкъщи, докато гледа филми за Джеймс Бонд. "Стресът от това, дори за голям комарджия като Максуел, трябва да е бил огромен", казва Престън. В този момент той е изключително самотен човек, отблъснал цялото си семейство и всъщност не говори със съпругата си."
Синовете на Максуел - Иън и Кевин, приемат наследството на баща си по опис, т.е. без дълговете, след което дълго време срещу тях се водят съдебни дела и битки за връщане на "изчезналото" по време на управлението на бизнеса от баща им. Те са арестувани по обвинение за финансови злоупотреби и прахосничество, но поради недоказаност обвиненията са снети.
Краят на историята
Когато яхтата "Лейди Гислейн" отплава на 1 ноември 1991 г., Максуел вече знае, че кражбата и измамата му са близо до разкриване. За пет дни по-късно са насрочени срещи с одитния комитет на Mirror - на фокус е зейналата дупка в пенсионния фонд - и с управителя на Bank of England - за когото е важна платежоспособността на компаниите.
Междувременно полицията на лондонското Сити чака в готовност, след като Swiss Bank, която заплашва да даде публичност, ги предупредила за "подозрения в нарушения на закона". И тогава, за момент, бедствието, връхлитащо към Максуел, спира: около 5 часа на 5 ноември той пада от кърмата на яхтата си, докато минава край Гран Канария по пътя за Тенерифе. Приблизително 12 часа по-късно подутото тяло на Максуел е открито от хеликоптер на испанската национална спасителна служба.
Шпионски връзки
Покрай мистериозната смърт на Робърт Максуел - официалната причина е удавяне, се твърди, че всъщност е загинал от ръцете на шпионската агенция, за която е работил, израелската Мосад. Използвайки множество международни източници - израелското и британското разузнаване, например, както поименни, така и анонимни - авторите Гордън Томас и Мартин Дилън твърдят в книгата си "Убийството на Робърт Максуел: Израелският супершпионин", че Максуел е помогнал на Мосад да открадне софтуер за събиране на разузнавателна информация от САЩ и след това да го продаде по целия свят. Те също така описват участието на Максуел в няколко други международни интриги, включително опит за намеса на еврейската държава в преврата от 1991 г. срещу Михаил Горбачов, можем да прочетем анотацията в Publishersweekly.
Мосад "удари" Максуел, твърдят авторите, защото той се опитал да ги изнуди за пари, за да се измъкне от дълговете.
Но само за Мосад ли се смята, че е работел Максуел. Още в началото стана дума, че в края на втората световна война предлага услугите си на британското разузнаване. Смята се, че е продължил да работи с МИ-6. Но, разбира се, покрай връзките му с комунистическите режими в Източна Европа, го свързват и с КГБ.
Соцвръзките на Робърт Максуел
Работата на Роберт Максуел с ръководителите на източноевропейските страни и публикуването и "разпространяването" на техните "философски" съчинения на английски и всякакви други езици, предизвикват упреците на много политици по света. Налице е сделка, която не би хрумнала всекиму лесно. Тогава той прави опит и се извинява: "Вие не сте ли правили грешки!" Но, Боб Максуел не е направил никаква грешка. Предполага се, че по този начин е подпомогнат трансфера на неизвестни по обем целеви финансови потоци, зад които очевидно и днес текат пълноводни фискални реки, пише в блога си Богомил Аврамов - Хеми през 2004 г. Като се има пред вид златният дъжд, изсипан за тези "многотиражни" издания, от интерес единствено за колекционери, смешници и политически блудници, тази грешка от всяко положение е правилна. Притиснат от журналисти, а те винаги знаят какво да питат, Максуел усмихнато признава: "Аз изиграх значителна роля в промените, които протекоха в много от тези страни...Аз винаги бях антикомунист и не скривах това."
Български истории
Хеми описва как в началото на осемдесетте години на двадесети век, "на Рейд Варна блясва яка презокеанска моторна яхта".
"КПП поставя под контрол този незасечен от никого кораб. На борда на яхтата се намира всеизвестния милиардер Роберт (Боб) Максуел-Капитана, за когото от време навреме се появяват съобщения в пресата, как е посетил този или онзи соцръководител в името на мира между народите. На въпроса какво търси тук, Максуел отговаря на чист руски език: "Господин Тодор Живков ..." И подава на шефа на граничния контрол визитна картичка на члена на високопатриотичното Политбюро на БКП, господин-другарят Милко Балев. Корабът застава на кърма на второ място на пасажерски кей. Охрана и пост не се полагат. Максуел слиза като у дома си. Ръкува се под ред с всички любопитни барби. Този стокилограмов мъж перфектно говори руски. За него не е странно, че всички странят от сходнята на този рядък за тези води кораб. Тук забраните, перверзно строги - са вместо екипировка. Яхтата е "Южен Бриз" ("Southern Breeze") под флага на Бахамите. Каюткомпанията е обзаведена аскетично. До час пристигат две "Чайки" и една "Волга". Екипът на Роберт Максуел заминава за Евксиноград. На следващия ден яхтата е позиционирана на котва на траверс Евксиноград."
"Какво е искано!?! Какво е договаряно!?! договаряно? Какво е дадено? Ако са били поети двустранни ангажименти, какви са те? Изтекъл ли е срокът за тяхното изпълнение? Какво е спечелила тогавашна тотал-корпоративна България!?! Какво е загубила съвременна приватизационна България? Никой бизнесмен не би си губил времето пред "Евксиноград" само, за да усети мириса на салкъм откъм нос Галата. Всред кошовете всякакви спомени на "най-близки сътрудници на Тато"; епизодични чираци по система за която се знае съвсем малко; за това посещение не се казва почти нищо", разсъждава през 2004-а Богомил Аврамов - Хеми.
Плетеше си кошницата направо в Министерския съвет и в ЦК. Пък нашата тактика беше да не се навираме в очите му, защото той струваше-правеше да бъде посредник при покупката на полиграфическа техника, а тя излизаше по-евтина при директна покупка от производителите. Разбрал беше, че голямата полиграфия е при нас и е големият келепир. Това пък писа журналистът Валентин Караманчев, директор на тогавашното ДСО "Българска книга и печат."
"Той достави оборудването за печатницата на фондация "Людмила Живкова", за която не се жалеха средства. Ние устояхме на внушенията да купуваме чрез Максуел. Но Максуел не се отчайваше. Яко атакуваше крепостта от горе надолу. И я превземаше печатничка по печатничка. Редица ведомства имаха такива предприятия - МВР за паспорти и други техни нужди; БЗНС за вестника си и за издателството. Научеше ли за подобни намерения, неговите емисари кацваха и започваха да дълбаят. Прозрачен негов похват беше да спечели съратници между ведомствените печатари, които естествено не влагаха собствени пари, за да ги стискат. Канеше ги в Англия за изложения на нова техника. Печелеше ентусиазирани наивници. И ние от обединение "Българска книга и печат" откликнахме..."
През 1983 г. Робърт Максуел е награден с орден "Стара планина" - I степен, връчен му от Милко Балев. След 10 ноември 1989 г. Максуел е съветник на Андрей Луканов. През годините са тиражирани версии за износа и прането на "червени милиони", за които продължава де се гори и до днес.
Няколко месеца преди смъртта му български и чужди вестници тиражират емблематична снимка от разузнаването - на рождения си ден Максуел е облечен с фланелка с надпис "Цар на България".
Само 8 седмици преди мистериозно да "падне" от яхтата си в Атлантическия океан на 3 ноември 1991 г., медийният бос е имал среща с Андрей Луканов.
За финал
Каквото и да правеше, Робърт Максуел винаги правеше вълни. Сатиричното списание Private Eye създаде цяла митология около Капитан Боб и ще бъде трудно да се намери кой да го замести. Въпреки това, много от тези, които са имали отношения с него, независимо дали като служители или по друг начин, са изпитали облекчение, когато са успели да се освободят от прегръдката му. Лейди Кутс, за чийто съпруг останаха парчетата от Pergamon в началото на седемдесетте, имаше най-добрия, най-запомнящия, се шанс за сбогом. След вечеря в Хедингтън Хил Хол - дома и офиса на Максуел, магнатът пожелава лека нощ на гостите си на различни езици от деветте, за които твърдеше, че говори свободно. Лейди Кутс му заговори на суахили, език, който дори бомбастичният Максуел не твърдеше, че разбира. Тя каза: Kwaheri ashante sana sitaki kukuona tena. В превод това означава: "Сбогом. Благодаря ти много. Не искам да те виждам отново."
Така завършва и портретът на Боб Максуел, публикуван в The Guardian ден след мистериозната му смърт.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}