При търсенето на баланс между работа и личен живот винаги печелиш едно, губиш друго
Респект за хората, които твърдят, че са успели да изградят железни правила
WorkTalent.com е новата платформа на Dir.bg за търсене и предлагане на работа и стаж.
В желанието ни да се опитаме да подобрим комуникационната среда между работодател и кандидат, ви попитахме в поредната ни анкета за предизвикателствата на работното ни място:
Успявате ли да откриете баланса между работата и личните ви ангажименти?
- 44% от отговорилите в нашата анкета споделят, че за тях представлява огромно предизвикателство да открият баланса
- 40% споделят, че успеят да го постигнат и имат изградени железни правила
- 13% казват, че правят опити, но никак не им се получава
- 3% смятат мисията за невъзможна
За да коментираме темата и резултатите от анкетата, от WorkTalent.com се обърнахме за експертно мнение към Милен Великов, HR експерт с 12 г. опит, автор на статии и собствени проучвания, баща на близнаци, водещ на подкаста "Капиталът човешки".
- Г-н Великов, 44% от отговорилите в нашата анкета споделят, че за тях представлява огромно предизвикателство да открият баланса между работа и лични ангажименти. Защо според Вас е толкова трудно?
- Може би защото мнозина си представят баланса 50/50, а това никак не е задължително да е така. Балансът е избор - осъзнат или неосъзнат. Когато вършим важните за нас неща, тези от които преимуществено изпитваме удовлетворение и чувството, че сме значими, че се развиваме, че случваме и можем да се справим - намирането на баланс е едно, докато при наличие на физическа умора и ментално неудовлетворение от това, което някой ни е наложим да вършим е друго. За да бъде намерен баланса, той трябва и да бъде потърсен. Има различни стратегии и инструменти за това, но нивата ни на вътрешно осъзнаване важно ли ни е и защо е важно са ключов аспект за успех или неуспех с тях. Често търсенията за баланс са там, където спрем да виждаме смисъл или изпитваме удоволствие от това, което правим. Но то какво е и как и с какво можем да го заменим? Можем ли да го променим както ние искаме и какво е необходимо? Какви ще се последствията? Кой и как може да ми помогне? Колко време си давам и как ще разбера, че съм се доближил или постигнал целта си да имам баланс между работа и личен живот? Малко въпроси с отворен и специфичен за всеки един от на отговор.
При търсенето на баланс между работа и личен живот винаги печелиш едно, губиш друго. Колко ти е важна печалбата и какво биха ти донесли загубите - кое от двете е по-важно? Промяната на приоритетите също е един от пътищата към намирането на баланс. Но и това е лична, вътрешна работа и осъзнаване. Компромисите. Докъде, с какво и докога мога да направя компромис? Мисля, че отговорите стават по-лесни, когато човек е откровен със себе си, защото всичко това на първо място се отнася за нас самите, след това за останалите.
- Други 40% споделят, че успеят да го постигнат и имат изградени железни правила. Правилата ли са разковничето за откриването на баланса или има някаква друга рецепта?
- Респект за тези 40%, които твърдят това и дано то е дългосрочно, не мимолетно чувство. Опитът ми с правилата по нашите ширини е, че те по-скоро се заобикалят и нарушават регулярно. Тези, които успяват да спазват собствените си правила и това да оцелее във времето заслужават адмирации, защото това минава през осъзнаване, компромиси, самодисциплина. Вероятно същите са отговорили на въпроса си кое и защо им е важно, наясно са с границите на компромисите, които могат да направят в името на едното или другото - вероятно имат и подкрепата на своите близки.
Наличието на правила не ни гарантира, че ще ги спазваме. Още повече поставени от нас, за самите нас. Ако беше така - на 1-ви януари все по-малко хора в България щяха да спрат да пушат, да започнат да живеят по-здравословно или намерят картата си за фитнес, която мимолетно търсят месеци наред. Но без правила не може, както и без вътрешната мотивация, че наистина го искам, наистина е важно за мен, наистина искам да го променя, наистина вярвам, че зависи от мен и наистина думите ми ще станат дела.
- 13% казват, че правят опити, но никак не им се получава, а 3% смятат мисията за невъзможна. Хибридният модел за работно време помага ли за намирането на баланс?
- Без опити няма да стане. Хубаво е човек да опитва повече от веднъж, но преди опитите е осъзнатостта - защо всъщност го правя, каква е целта и какво ми носи тя. Намирането на баланс между работа и личен живот е индивидуален процес и субективно усещане. Тук не работи сляпото прилагане на чужди тактики, тъй като все още хората са по-различни, отколкото еднакви. Наченките нещо да промениш са пътят към намирането на търсеното. Другото е да чакаме и правим различни препратки към липсата ни на късмет, но не и към обема собствени усилия и вътрешната ни осъзнатост кое ни помага, кое ни пречи в усещането ни за значимост. Относно 3-те % - всичко е възможно, но зад него стои цена, която трябва да платим. Ние, не някой друг. Тя минава през това да се откажем от нещо за сметка на друго, да забравим нещо, за да освободим пространство да научим друго, да променим навици, нагласи, за да има промяна и в очакванията ни. Иначе е повече от същото и апатията ни замъглява погледа да видим извън черно-бялото, в което сме попаднали. Ако не можем да успеем сами - работете със специалисти. Нищо срамно или страшно няма.
- Узрели ли са работодателите за даване на възможност за гъвкаво работно време, в което всеки един от нас да може да навигира сам разпределението на времето си в подреждането и извършването на лични и работни ангажименти?
- Там, където работата и спецификите на длъжностите позволяват - да, все повече работодатели и мениджъри узряват, защото след пандемията така се запазиха немалко работни места, оцеляха компании. Но често забравяме, че сме на работа, както и защо сме наети за нея. За свободно време се говори след работното. Понякога свободата да имаш гъвкаво работно време се бърка със слободията да изпитвам границите на търпението на мениджъри и работодатели и периодично да злоупотребяваме с това. Винаги има причини за закъснение, винаги има оправдания в различни посоки.
- Какви са Вашите наблюдения по въпроса - дали работодателите подхождат с разбиране, когато служителите им имат лични ангажименти, които не търпят отлагане и изискват специално време и то съвпада с работното?
- Мисля, че в по-голямата си част има такова разбиране, докато не започне да се злоупотребява с него или не се хване някой в лъжа. Тогава настава разочарованието и често всички се слагат под общ знаменател, а работодателят престава да подхожда с разбиране. Няма ненаказано добро.
Въпреки това, тези работодатели, които се отнасят човешки към служители, имащи неотложни ангажименти са по-предпочитани. Вярвам, че това трябва да е реципрочно и от служител към работодател. Често забравяме, че първо сме хора, след това кутийки в организационна структура, мейл акаунт или представители на професионални роли.
- Задачата изглежда още по-трудна, когато има и малки деца, които изискват своето време и задължения, свързани с тяхното отглеждане. На този фон, можем ли да кажем, че по време на интервю за работа, това води до загубване на конкурентно предимство, независимо от качествата на кандидата?
- От скоро съм баща на близнаци. Иска ми се да вярвам, че наличието на деца не е загуба на конкурентно предимство и не, ние не наемаме майки или бащи, а професионалисти с опит, знания и умения, които биха добавили стойност за компанията именно с това, а не с потенциалните си отсъствия, които имат уважителни причини. В моят опит е имало немалко незаслужена дискриминация към бъдещи или настоящи жени, заради биологичната им роля, че са или ще бъдат майки. Изпитвал съм огромно професионално разочарование от това. Това не бива да се допуска и е ключово да променим мисленето си - и без това се топим като нация, и без това раждаемостта е ниска, и без това работещите родители полагат екстра усилия да са добри във всички роли. За мен е доста странно, когато твърдим, че има глад за кадри някой да губи конкурентно предимство не защото е нелоялен, лъже, мързи го, злоупотребява с информация, а защото е решил да бъде майка или баща. Един от скритите ресурси на Пазара на труда са майките в майчинство, които при адаптация на законодателството могат и да работят, без да губят изцяло своето майчинство. За съжаление адаптациите в КТ траят цяла вечност, което ни показва колко неработещи са механизмите за това и колко много поводи ни се дават да шмекеруваме, защото не са адаптирани възможностите за някой да бъде още по-полезен за себе си и своя работодател.
Конкурентното предимство на един кандидат за работа (ако подбора е движен от пазарните принципи, че най-добрия се наема, а не от това чий познат си) е това, което може, онова, което е случвал вече и е натрупал реален опит. Заради човешките му качества и ценности, заради амбицията му и желанието да бъде по-можещ, по-знаещ, по-добър от вчера. Заради това. Не заради пол, семейно положение, поколение или нещо друго.
- На финала на днешното ни интервю, ще потърся отговор на въпроса - как ще изглежда работното място и нашият офис в очите на Милен Великов след 5 години?
- Работното място е важен аспект да се чувстваме сигурни, да е удобно, споделено, възможно да работим професионално. Как ще се променят ли? Хем ще останат същите, хем ще са и по-различни. България е страна на огромните разлики, като част от тях са свързани с компетенциите за управлението на хора, изграждането на работни места, възприятията ни за офис, корпоративна култура, рамки и закони.
Според мен, за различни дигитални роли офисът след 5 г. ще е вкъщи и вкъщи ще се превърне или остане в офис, като търсенето на тези роли ще се повишава. За мен е ограничаващо и силно отчуждаващо да искаш да работиш само от вкъщи, но понякога изборът за това не е просто емоционален. Вярвам, че различните споделени пространства ще са на все по-живописни места сред природата, даващи и възможността за СПА, нощувки и бягство от големия град.
Ще ми се да вярвам, че "офисът" на учители и лекари ще стане по-приветлив, по-удобен за техните "клиенти" и ще им позволи да намират по-добре смисъл от тяхната работа. Тези хора имат нужда от по-добри работни места, за да остават в България. Качества не им липсват - по-скоро трябва да си помогнем взаимно и да преразгледаме отношението си към тях.
Работните места на хората, работещи в държавната и общинска администрация ще бъдат по-достъпни и приветливи, почти няма да срещаме бележки "тук не е информация". Ще минимизираме ходенето по мъките, когато се озовен почти насила в такава институция. Тромавата администрация ще е отживелица с малко по-бърза и качествена дигитализация на документи, бланки и процеси там. Май това си пожелаваме от доста време...
В София офисите ще си останат сходни - високи сгради, стъклени, често с неотваряеми прозорци, компенсираща липсата на свеж въздух шумна вентилация и особен достъп до тях, както и с вечния проблем къде да се паркира.
Работното място след 5 г. ще изглежда по-сигурно (като физическа сигурност), по-светло, вероятно по-просторно, цветно и шарено. Вярвам, че ще има и повече животни в него - там, където това позволява. Ще се повиши истинската растителност и зеленина, ще има стаи за съхраняване на психическата ни устойчивост. Вярвам, че психолозите имат място в офисите на по-големите компании като назначени служители, защото все по-често за психичното ни здраве ще се говори с фокус превенция, а не интервенция. Днес е обратното и често сме закъснели.
Офисът сам по себе си не значи нищо. Огромно значение има с кой ще работиш, какъв смисъл виждаш в и чрез своята работа, доколко ценностите ти се припокриват с тези на прекия ти ръководител, на какво отношение се радваш и доколко се чувстваш питан, значим и чут. Без значение дали ще работиш 4 или 5 дни в седмицата.
Статията е предоставена от WorkTalent.com
НАЙ
Сривът на рублата: Русия в собствения си капан
Фериботът "Морски мост" между Трабзон и Сочи тръгна отново след 13-годишна пауза
Коледното пазаруване може да се окаже разоряващо за семейния бюджет
Сривът на рублата: Русия в собствения си капан
Коледното пазаруване може да се окаже разоряващо за семейния бюджет