Общото информирано мнение беше, че САЩ, Великобритания и други силно задлъжнели западни икономики не могат да пострадат както Япония. Сега въпросът е дали управлението на тези страни ще се промени толкова ефективно, както в Япония. Добре дошли в света на дефлацията на балансовите отчети. Най-добрият анализ на това, което се случи с Япония е на Ричард Ку от изследователския институт Nomura. Неговата най-важна гледна точка, макар и проста, се игнорира от конвенционалните икономисти: а именно, че всичко опира до баланса. Застрашен от фалит, свръхзадлъжнелият ще се бори да си плати дълговете. А срив в цените на активите, закупени чрез дълг, ще има далеч по-разрушително въздействие от същия колапс, придружаван от по-малък дълг. По-голямата част от спада на японски частни разходи и кредитиране през 1990-те години не се дължи само на състоянието на банките, но и на положението на техните кредитополучатели. Това е ситуация, в която, по думите на Джон Мейнард Кейнс, с ниски лихвени проценти - а те са такива в Япония от години, толкова ниски, колкото биха могли да бъдат - има "навързване на низ". Длъжниците държат в резерв взетите заеми. В същото време сравненията между днешната и дълбоките рецесии на ранните 80те години са съвсем погрешни. През 1981 г., в САЩ частния дълг е 123 на сто от брутния вътрешен продукт, а през третото тримесечие на 2008 г., съотношението е 290 на сто. През 1981 г., задълженията на домакинствата са 48 на сто от БВП, а през 2007 г., са 100 на сто. През 1980 г., лихвата за рефинансиране от Федералния резерв достига 19-20 на сто, а днес, тя е почти нула. Когато лихвените проценти паднаха в началото на 1980-те, кредитирането нарасна. Шансовете това да се случи сега вече са близки до нула. А рецесия, причинена от решимостта на централната банка да ограничи инфлацията, е доста различна от тази, причинена от прекомерен дълг, чиято нетната стойност се срива. В първия случай, централната банка причинява рецесия, а във втория се опитва да предотврати такова развитие на нещата. Грешат и тези, които твърдят, че фискалната експанзия на японското правителство се провали. Когато частният сектор се опитва да изплати дълг в продължение на много години, страна, има три варианта: правителството да финансира кредитирането; да се увеличи нетният износ; или икономиката да се срине в низходящата спирала на масова несъстоятелност. Въпреки трикратния спад на БВП и загубата на 20 на сто от БВП от дефицитите във финансовия баланс на корпоративния сектор, Япония не страда от депресия. Това е триумф. А обяснението е голям фискален дефицит. Когато, през 1997 година, правителството на Хашимото се опита да намали фискалния дефицит, икономиката се срути и действителните фискални дефицити нараснаха. И не на последно място прозрачността при отчитането на загубите и рекапитализацията на финансова система са от жизненоважно значение. Японският модел функционираше със зомби банки в продължение на почти цяло десетилетие. Обяснението е, че въпреки политическа готовност публичната враждебност към банкерите доведе до невъзможност да се инжектират държавни средства в по-голям мащаб, а политическото влияние на банкерите направи невъзможна национализацията на неплатежоспособните институции. И така в продължение на години хората се преструваха, че проблемът е низходящото движение на цените на активите. В крайна сметка, финансовата имплозия принудени японското правителство да действа. Същото важи за САЩ през последната есен, но възможността за пълно преструктуриране и рекапитализация на системата беше изгубена в Япония, заради нерешителността на политиците. В САЩ, състоянието на финансовия сектор реално е много по-важно, отколкото беше в Япония. По-голямата част от натрупаните дългове в САЩ не са на нефинансовите предприятия, а на домакинствата и на финансовия сектор. Брутният дълг на финансовия сектор се е увеличил от 22 на сто от БВП през 1981 г. до 117 на сто през третото тримесечие на 2008 г., като за същия период дългът на нефинансовите предприятия нараства само от 53 на сто на 76 на сто от БВП. Така желанието на финансовите институции да подобрят балансите си може да се окаже основен причинител на рецесията в САЩ. Добрата новина е, че цените на активите-балони са много по-малки в САЩ, отколкото в Япония. Освен това, Централната банка на САЩ беше по-бърза в признаването реалността, намаляването на лихвените проценти до близки до нула и се движи към широкото прилагане на „неконвенционалните" способи на паричната политика, като количествените улеснения. Лошата новина е, че дебатът върху фискалната политика в САЩ изглежда дори още по-ограничен, отколкото в Япония: като никой не иска да признае ясно, че за запазването на баланса на дефлацията при нулев основен лихвен процент, фискалната политика е единственият функциониращ инструмент. Голямата опасност идва от евентуален опит да се ограничи фискалният дефицит преждевременно, от което може да последват страшни резултати. А в същото време предложенията на администрацията на САЩ за публично-частното партньорство, за изкупуване на токсичните активи, изглеждат безнадеждни. Дори и ако подобна схема може да се направи да работи оперативно, цените на активите ще бъдат твърде ниски, за да насърчат банките да ги продадат или да предоставят субсидиите от данъкоплатците за кредити, вместо да ги включват в капиталовите си резерви. Далеч по-важно е, че е малко вероятно слабо повишаване на цените на лошите активи да доведе до рекапитализация на пострадалите финансови институции. Но това, което се случва вътре в САЩ вече далеч не е най-лошата новина. Това е глобална криза. Да, тя започна в САЩ, но отдавна не се причинява само от проблемите там. Япония беше в състояние да разчита на износа към сравнително здравата световната икономика. Но тази криза е глобална: балоните и свързаните с тях разходи се разпространиха в голяма част от западния свят, както и финансовите проблеми и плановете за покупки на лоши активи. Икономиките, пряко засегнати от кризата досега, формират над две трети от световния брутен вътрешен продукт. Икономиките, непряко засегнати - от намаляващото външно търсене и отлив на инвестиции - са тези, даващи останалата една трета. За САЩ е ясно, че остават ядрото на глобалната икономика и като резултат светът е изправен пред балансирана дефлация, която макар и по-лека от тази в Япония през 1990-те години, има далеч по-голям обхват. Но как икономиката ще възобнови растежа си? Откъде ще дойде търсенето? От задлъжнелите западни потребители? Малко вероятно. От доста по-бедните потребители на развиващите се пазари? Едва ли. От фискалната експанзия? Със сигурност не, освен ако тя наистина няма глобален характер. Изглежда ни очаква продължителен период на по-бавен икономически растеж, които обаче едва ли трябва да се характеризира като криза, а по-скоро ще е процес на намаляване на дисбалансите, които доведоха до кризата.