От Близкия изток до Мадагаскар високите цени на хранителните продукти водят до заграбване на земи и до падане на диктатори от власт. Пригответе се за войните за храни през 21-и век, предупреждава Лестър Браун - президент на Earth Policy Institute в статия в американското сп. "Фирин полиси".
В Съединените щати, когато цените на пшеницата скочат със 75%, както стана миналата година, това означава, че хлябът ще поскъпне от 2 долара до, може би, 2,10 долара. Ако живеете обаче в Делхи, тези зашеметяващо високи цени наистина имат значение. За вас цената на пшеницата ще се удвои.
Подгответе се за новата икономика на храните от 2011 година: цените се покачват, но последиците не се усещат еднакво навсякъде. За американците, които харчат по-малко от една десета от своите доходи за храна, високите цени са нещо досадно, но не и бедствие. За най-бедните 2 милиарда жители на планетата, които дават между 50 и 70% от доходите си за храна, обаче тези "летящи" цени да са равнозначни едно ядене на ден вместо досегашните две. Това е предпоставка за революции и катаклизми.
Индексът на ООН на цените на храните вече достигна през 2011 г. исторически максимум; през март той се повиши за осми пореден месец. Предвид прогнозирания тази година недостиг на реколтата и на фона на разклатените режими в Близкия изток и Северна Африка заради високите цени и нервността на пазарите, които понасят шок след шок, храните бързо се превърнаха в скрития двигател на световната политика. Кризите като сегашната ще станат все по-обичайно явление. Новата геополитика на храните изглежда много по-нестабилна и конфликтна, отколкото сме свикнали. Оскъдицата е новото правило.
До неотдавна резките поскъпвания на храните просто не бяха толкова важни, тъй като биваха следвани бързо от връщане към сравнително ниски цени, които помагаха за установяването на политическа стабилност в голяма част от света в края на 20-и век. Сега обаче и причините, и последиците са злокобно различни.
В много отношения това е връщане към хранителната криза от 2007-2008 година, която се уталожи не защото светът съумя да разреши своите проблеми със снабдяването със зърно веднъж завинаги, а защото Голямата рецесия ограничи растежа на търсенето, въпреки че благоприятното време допринесе за една рекордно голяма реколта. В исторически план резките поскъпвания винаги са били причинявани от необичайно време - суша в бившия Съветски съюз или гореща вълна в Средния Запад на САЩ. Такива събития винаги са предизвиквали смущения, но за щастие не се случваха често. За нещастие днешните високи цени на храните са резултат от тенденции, които повишават търсенето и едновременно с това правят увеличаването на производството по-трудно: сред тях са бързото нарастване на населението, затоплянето и изчерпването на водоизточниците. С всеки изминал ден трябва да бъдат нахранени още 219 000 души.
Нещо още по-тревожно, светът губи способността си да смекчава последиците в случай на недостиг. При предишни резки покачвания на цените Съединените щати, които са най-големият производител на зърно в света, можеха да предотвратяват потенциална катастрофа, сега вече не са способни да го направят. Спасителният излишък го няма.
Ето защо хранителната криза от 2011 г. е нещо сериозно и може да предизвика още хлебни бунтове и политически революции. Ами ако дълбоките промени, които поразиха диктаторите Зин ал Абидин бен Али в Тунис, Хосни Мубарак в Египет и Муамар Кадафи в Либия, която внася 90% от необходимото й зърно, са не краят на историята, а нейното начало? Гответе се, фермери и външни министри, за нова ера, в която световната оскъдица на храна все повече ще предопределя глобалната политика.
Удвояването на цените на зърното от началото на 2007 г. се дължи главно на два фактора: повишено търсенето и трудности при увеличаването на производството. Резултатът е свят, който е поразително различен от света на изобилната зърнена икономика от миналия век. Макар новата икономика на храните да е още в началния си етап, ние можем да видим очертанията й.
Фермерите са подложени на все по-силен натиск от очевидни фактори. Първият е увеличаването на населението на света, което почти се е удвоило от 70-те години на 20-и век и е на път да достигне 9 милиарда души до средата на това столетие. Около 3 милиарда души се опитват в същото време да се изкачат нагоре по хранителната верига, като консумират повече месо, мляко и яйца.
Съединените щати, които някога бяха в състояние да играят ролята на световен буфер срещу лоши реколти в други райони на света, сега преработват огромни количества зърно в автомобилно гориво, въпреки че световното потребление на зърно, което вече достига 2,2 милиарда тона годишно, нараства с ускорен темп. Този колосален капацитет за преработване на зърно в гориво означава, че цената на зърното е в пряка връзка с цената на петрола. Така че ако петролът поскъпне до 150 долара за барел или повече, зърното също ще тръгне нагоре, тъй като преработката му в гориво ще стане още по-печеливша.
Това не е чисто и просто история за търсенето на храни, което преживява бум. Други фактори, като намаляващите водни ресурси, ерозиращите почви и глобалното затопляне, дават да се разбере, че е малко вероятно световното предлагане да удържи на темпа на нашия нарастващ апетит.
Докато температурите се покачват, водните ресурси намаляват, тъй като фермерите ги използват прекомерно за напояване на посевите. Това увеличава изкуствено производството на храни в краткосрочен план, като надува балони, които се пукат, когато водоизточниците бъдат изчерпани. Саудитска Арабия, например, която задоволяваше сама потребностите си от пшеница близо над 20 години, скоро ще внася почти цялото необходимо й зърно.
Повече от половината от населението на света живее в държави, в които водните ресурси намаляват. Политически размирният Близък изток е първият географски регион, където производството на зърно е достигнало своя пик и е започнало да се свива, въпреки че населението продължава да нараства.
Пресушаваме кладенците, стопанисваме лошо почвите и така създаваме нови пустини. А цивилизацията може да преживее загубата на петролните запаси, но не и загубата на почвите си.
Трябва да се помисли и за един не чак толкова видим фактор. Периодът на напредъка, приеман за даденост, който позволи добивът на зърно от един акър (малко над 4 декара - бел. ред.) да бъде утроен от 1950 година, сега обаче отива към своя край в някои от най-напредналите в земеделски план държави.
В тази ера на свиване на световното предлагане на храни, производственият капацитет бързо се превръща в нова форма на геополитически лост за влияние и страните се борят да защитят своите ограничени интереси за сметка на общото благо.
Когато държавите износители ограничиха износа на фона на кризата през 2007 и 2008 година, страните вносители изпаднаха в паника. От опасения, че няма да успеят да купят необходимото им зърно на пазара, някои от по-богатите държави начело със Саудитска Арабия, Южна Корея и Китай, прибегнаха през 2008 г. до необичайната мярка - започнаха да купуват или наемат земя в други страни. Повечето подобни сделки бяха сключени в Африка, където някои правителства дават земя под аренда срещу по-малко от един долар годишно за акър. При това сред основните дестинации бяха Етиопия и Судан - страни, в които милиони хора оцеляват благодарение на помощта, която им е давана от Световната програма на ООН по прехраната.
Анализ на Световната банка от 2010 г. сочи, че тези "заграбени земи" обхващат общо 140 милиона акра - район, по-голям от площите, засети с царевица и пшеница в САЩ взети заедно. Тези сделки обикновено включват и правата за ползване на водните ресурси, които засягат потенциално всички страни по течението на съответната река.
Рискът от конфликт, и то не само за водата, е голям. Много от сделките със земи са били сключени тайно и, в повечето случаи, са за площи, вече използвани от селяни, които дори не са били информирани.
Враждебността на местното население към такива заграбвания е правило, а не изключение. Сделки за над 3 милиона акра земя, сключена от южнокорейската фирма Daewoo Logistics в Мадагаскар, доведе до натрупване на политически гняв, който свали правителството, а договорът бе анулиран.
Разделянето на богатите и бедните страни може да стане още по-явно и то скоро. През януари тази година бе сложено началото на нов етап в борбата между държавите вносители. Южна Корея, която внася 70% от необходимото й зърно, обяви, че създава нова компания с държавен и частен дял за задоволяване на своите нужди. С централен офис в Чикаго, тя планира да заобиколи големите международни търговски фирми, купувайки зърно директно от американските фермери и то с дългосрочни договори "на зелено".
Другите вносители няма да стоят със скръстени ръце, докато Южна Корея се опитва да се сдобие с част от реколтата в САЩ още преди да е стигнала до пазара. Никой не знае докъде ще стигне изострящата се надпревара за снабдяване с храни. Светът обаче изглежда се отдалечава от международното сътрудничество, което се развиваше няколко десетилетия след Втората световна война в посока на мислене, че всяка страна за себе си. "Хранителният национализъм" може да помогне на богатите държави да задоволят своите нужди, но не работи за световната хранителна сигурност.
След касапницата на две световни войни и икономическите грешки, които доведоха до Голямата депресия, страните се обединиха през 1945 година, за да създадат ООН, като най-накрая осъзнаха, че в съвременния свят не можем да живеем в изолация, колкото и изкушаващо да ни се струва това.
Организацията на ООН за прехрана и земеделие (ФАО) събира и анализира данните за земеделието в цял свят и оказва техническа помощ, но не се полагат съвместни усилия за осигуряване на едно адекватно глобално снабдяване с храна. Международните преговори за либерализиране на търговията със земеделски продукти до неотдавна бяха съсредоточени главно върху достъпа до пазарите. През първото десетилетие на този век обаче достъпът до снабдяването се оказа главният въпрос, в момент когато светът преминава от ера на хранителен излишък към нова политика в условия на оскъдица.
Френският президент Никола Саркози, чиято страна е ротационен председател на Г-20, предлага споразумение за справяне с повишаването на цените на храните чрез обуздаване на спекулациите на пазарите на суровини. Колкото и полезна да се окаже тази мярка, тя лекува симптомите на нарастващата хранителна несигурност, а не причините, като увеличаването на населението и промените в климата. Необходимо е светът да се съсредоточи сега не само върху селскостопанската си политика, но и върху цяла една структура, която включва още енергетиката, населението и водните ресурси - все фактори, които се отразяват пряко на хранителната сигурност.
Това обаче не се прави. Земята и водата стават все по-оскъдни, температурата на планетата ни се покачва и световното снабдяване с храни се влошава. Това са контурите на опасна геополитика на недостига на храна. Заграбването на земи, присвояването на вода и купуването на зърното директно от фермерите в страните износители сега е неразделна част от глобалната борба за хранителна сигурност.
В такава обстановка рисковете се увеличават. Може късметът, който ни спасява до този момент, да ни изостави. Въпросът сега е дали светът е способен да направи нещо повече от съсредоточаване върху симптомите на влошаващата се картина на снабдяването с храни и да атакува основните причини. Ако не успеем да постигнем по-високи добиви с по-малко вода и при запазване на плодородността на почвите, много земеделски райони ще загубят своята жизненост, а последиците далеч няма да засегнат само фермерите. Ако не съумеем да стабилизираме климата с военновременна скорост, може да се окажем неспособни да овладеем цените на храните. Ако не съумеем да ускорим преминаването на човешкия вид към по-малки семейства и да стабилизираме световното население колкото се може по-скоро, редиците на гладните почти със сигурност ще продължат да нарастват. Моментът за действие е точно сега - преди хранителната криза от 2011 г. да се е превърнала в новото нормално състояние.

---

*Лестър Браун - президент на Earth Policy Institute, е автор на книгата "Един свят на ръба: как да предотвратим екологичния и икономическия срив".