На 15 януари правителствата на Сингапур, Кувейт и Южна Корея предоставиха спасителна помощ от 21 млрд. щ.д. на Ситигруп и Мерил Линч, две банки, които загубиха състояние в кредитната криза. Не се случва за първи път да изкрънкат част от излишните спестявания на развиващите се страни – или т. нар. държавни инвестиционни фондове (sovereign-wealth funds), които процъфтяват благодарение на високите цени на петрола и растящия азиатски износ. След кредитното фиаско през миналата година, такива фондове рискуваха почти 69 млрд. долара, за да рекапитализират богатите водещи инвестиционни банки (това е повече, отколко обикновено отива в другата посока при една криза на нововъзникващите пазари). С 2.9 трилиона долара за инвестиране, хоризонтът на тези фондове отива по-далеч от финансиране на телекоми, технологични компании, казина и дори авиокомпании. Банковият сектор е сферата, в която те нахлуха най-забележимо и сега сръчно играят ролята на спасител.
На първо четене това е знак, че капитализмът работи. Парите се преливат от страни с излишни спестявания към тези, които се нуждаят от тях. Вместо да профукат резервите си в гаргантюански схеми, арабските и азиатските правителства ги инвестират, относително професионално. Но все пак има две групи притеснения. Първата е свързана със слабости на тези фондове. Вторият, по-сериозен проблем е враждебната реакция, която те сигурно ще срещнат от страна професионалистите и националистите. Френският президент Никола Саркози вече обеща да защити праведните френски мениджъри от крайно агресивните държавни фондове ( макар че още никой не е показал голям интерес към неговата страна).
Макар че държавните инвестиционни фондове (ДИФ) държат едва 2% от активите, търгувани по света, те нарастват бързо и са поне толкова големи, колкото глобалните хедж фондове. Но, за разлика от последните, ДИФ не са непременно движени от натиска на печалбите и загубите. С малко изключения (като норвежския фонд), повечето дори не си правят труда да разкрият какви са техните цели, да не говорим за инвестициите им. За босовете на компаниите, в които те инвестират, това може да е благодат: колко приятно е да бъдеш избавен от дискретен дългосрочен инвеститор, който ти оставя работата, вместо да бъдеш заставен да разчистиш авгиевите обори. Бърз поглед към стратегическите национализирани индустрии показва също до каква каша води това. И това не е просто въпрос на ефективност. Мотивите на държавните “паричковци” могат да бъдат застрашителни: задушаване на конкуренцията, протеция на националните шампиони, дори ангажиране в геополитически размирици. Въпреки тяхното разрушително пазарно влияние, мениджърите им имат слаба отчетност пред регулаторите, акционерите или гласоподавателите. Такива условия почти сигурно произвеждат мошеници.
Досега няма доказателства за “зловредно” поведение, както го нарича германското правителство. Но претеглайки риска от подобна вероятност срещу ползите от свежи парични постъпления, изглежда глупаво да правим източен въпрос от това. Америка е в рецесия или близо до нея; Бернанке обеща по-агресивно понижение на лихвите, но доверието в банковата система е ниско. Така че на харизан кон зъбите не се гледат.
Относително приятелското посрещане на ДИФ в Америка може да е временно. Преди кредитната криза щатските политици се противопоставяха на притежаването на пристанища от арабите и на петролни компании от Китай. На 15 януари Хилари Клинтън каза: “Нуждаем се от повече контрол над това, което те [ДИФ] правят и как го правят.” Веднъж да отмине кризата и чуждите пари няма да са толкова добре дошли. Един от сингапурските фондове, Temasek, научи този урок за своя сметка в Индонезия.
В политиката позоваването на страха обикновено продава по-добре, отколкото апелът към разума. Но лицемерието на тези, които издигат бариери за чуждите инвестиции, докато настояват за отваряне на пазарите на развиващите се страни, е очевидно. Страните-домакини не трябва да установяват специален режим за ДИФ. Макар че всяка страна има притеснения за националната сигурност и финансовата стабилност, повечето вече имат предпазни мерки за собствеността на банките и отбраната .
Докато Изтокът и Западът не изгладят излишъците и дефицитите в техните икономики, ДИФ няма да изчезнат. Идеално би било страните с големи спестявания в Близкия Изток и Азия да либерализират икономики си, позволявайки на своите граждани да инвестират сами, вместо да плащат да бюрократи да го правят вместо тях. Но да не очакваме чудеса.
Като начало повече прозрачност би успокоила тревогите – например разкриването на мотивите на фондовете и техните основни инвестиции. Инвестициите чрез трети страни като хедж фондовете, също помагат, предоставяйки допълнително ниво на защита срещу мошеници. Добре би било в крайна сметка фондовете да вземат по-малко дялове в отделни компании, което ги излага на рискове, вкл. от политически натиск и да се диверсифицират. По време, когато западните правителства най-после се научиха да оставят банките на частния сектор, е далеч от съвършенството държавни фондове да купуват дялове от тях. От друга страна, това преследване на трансгранични сделки дава на развиващите се страни по-голям директен дял от бъдещето на капитализма. Главната опасност не е при тях. Проблемът вероятно ще е в богатите страни и растящата нервност по повод чуждите фондове.
С малки съкращения